"Живеем "вътре" в нещо, което наричаме време. Според представите ни ние сме пътници, идващи от "миналото" и отиваме към нещо неясно, което наричаме бъдеще. Това движение изглежда абсолютно и невъзвратимо. По пътя ни за никъде имаме безброй междинни спирки, които винаги наричаме сега. По някакъв странен начин чрез мостовете на "Сега" се прехвърляме от минало към бъдеще. Цялата история с времето започва да изглежда безнадеждна, защото е безконечна. Всъщност откъде идваме и накъде отиваме? Няма ли край тази досада? Какво е това вечно утре, което очакваме изнервено. От друга страна, вътрешно сме напълно наясно, че всяко нещо си има начало, развитие в пъстри събития и край. Всичко е така устроено и така действа. Тогава защо времето да е протегнато в безкрайността. Няма резон в това. Напоследък е модно да се казва, че времето свършва. Така твърдят някои физици, поети и естети. Или поне на някакво време, което му е време да свършва. Линейното време. Времето на логическите последователно навързани събития.
За да излезем от кошмара на безкрайната последователност трябва да сменим първо понятията. Нали беше казано "В началото бе словото".
Какво би станало, ако заменим понятието "време" с "едновременност". Доста озадачаващо в началото, макар и възможно в представите ни. При едновременност всичко съществува в сега. Всичко, което се е случило и което ще се случи. Като някаква огромна панорамна схема или холограма, както се изразяват модерните физици. Всички цивилизации, всички изчезнали същества, всички същества, които предстои да се появят, фактически припкат и се приличат, макар и на различни слънца. Продължаваме неуверено да разгръщаме картината на едновременността. Но това значи аз и отдавна починалият ми дядо да съществуваме "тук и там някъде еднакво жизнени и реални".
Или пък аз и аз, преди и сега. Направете следния експеримент. Намерете свои снимки и ги подредете хронологично една до друга, примерно за последните 20-30 години. Припомнете си обстоятелствата и животът, който сте имали около момента на всяка снимка. Оживелите сцени във вашето въображение може да съществуват и сега някъде там. Или пък усещате нещо неясно, сънувате сцени от бъдещето си. На сутринта се питате учудени "нима аз вече съм там, съществувайки, или просто преживявам в целостта си едно вероятно бъдеще за себе си?
Едновременността е трудно да се представи във всичките си аспекти, но е добре .да се пробваме непрекъснато. Задавайки различни нестандартни въпроси. Например, ако получавайки информация от звездите за тяхното състояние, от дълбините па Космоса, ние знаем, че тази информация вече е остаряла, нещо ново вече се е случило "там" и то съществува едновременно с нашето сега и с информацията, която получа на ме.
Но ако всичко съществува еднакво пълноценно в едновременността и навсякъде, "сега", тогава какво би означавало понятието "край на времето".
Край на времето би трябвало да означава край на линейната последователност на събитията така, както те са експонирани в нашия триизмерен (3-D) свят. Ако възприемате едновременността на всичко, което е съществувало и ще съществува, краят за нашия "коридор на времето" би трябвало да означава отпадането на границите, поддържащи изолацията ни от едновременността. Падането на времевите граници на нашия свят е комплексно, отдавна планирано събитие, което би трябвало да настъпи някъде около 2012 г., когато според календара на майте времето спира. Или в някой друг момент.
Естествено за З-D света и неговите обитатели, т.е. ние, тази съвсем близка перспектива изглежда най-често невероятна. Но дълбоките съмнения и хаосът, в който трябва да влезем, нарастват.
Много неща незабележимо стават, много промени извън нас и в нас самите се извършват и ние като че неизменно вървим към точката на голямата промяна.
Съществува една ключова, дума, обясняваща всяка структурна измерност и участие - вибрация. Равнището на вибрация обяснява, съществуващото тотално, а също и всяко присъствие. Всяка вибрация е съвкупност от честота, дължина на вълната и сила на импулса (участващата енергия). Достигането на определено равнище на вибрация автоматично ни поставя в условия, характерни за тази честота. Може да се каже, че "вибрацията е място". Времето също се обуславя от вибрацията. По-бързо течащото време е характерно за по-ниско равнище на вибрация и обратно. Във високочестотните светове с високи скорости, близки до скоростта на светлината, е характерно бавното или почти спрялото време. Така Бог вероятно "съществува" в безвремието, защото неговата вибрация е неуловимо висока.
Краят на времето вече може да се определи като точката на напускане на тази вибрация, определяща характера на линейното време. Всичко живо неудържимо се стреми да повиши своята вибрация, да попадне в един по-интензивен честотен спектър, където намеренията му за експериментиране да отговарят на възможностите на средата."